Онзи кораб ме мразеше

– Но как се чувствуваш, метални друже? – попита Форд.

– Много потиснат.

– Какво се е случило?

– Не знам – отвърна Марвин, – не съм бил там.

– А защо – каза Форд, като приклекна до него и потрепера, – защо лежиш по очи в праха?

– Това е един от най-добрите начини да бъдеш нещастен – каза Марвин. – Не се преструвай, че искаш да разговаряш с мен. Знам, че ме мразиш.

– Не те мразя.

– Да, мразиш ме, всички ме мразят. Тъй е устроена Вселената. Достатъчно е да заговоря с някого и започва да ме мрази. Дори и роботите ме мразят. Ако просто не ми обръщаш внимание, възможно е да се махна оттук. – Повдигна се с мъка на крака и решително се обърна в обратна посока.

– Онзи кораб ме мразеше – каза той унило и посочи към полицейския кораб.

– Онзи кораб? – попита Форд, внезапно заинтригуван. – Какво стана с него? Знаеш ли?

– Намрази ме, защото говорих с него.

– Говори ли му? – възкликна Форд. – Как така говори с него?

– Много просто. Стана ми много скучно и се чувствувах потиснат, затова отидох и се включих към външния терминал на компютъра. Разговарях с компютъра надълго и нашироко и му разясних възгледите си за  Вселената – каза Марвин.

– И какво се случи? – попита настойчиво Форд.

– Той се самоуби – каза Марвин и потегли бавно към „Златно сърце“.